Когато нищо не се случва

успявам да се изкъпя

в спомените от стари пътувания

и в емоциите на нови приятели.

Прераждам се,

тръгвайки от своето старо Аз

и достигайки в тяхното Днес.

Някъде по пътя събирам себе си –

по-богата с всяка следваща брънка от пъзела.

Възелът на живота пристяга ме.

Но не за шията.

За комшията по емоции,

страсти и интереси.

Навеси правим

едни за други

от усмивки и от услуги.

Според мен това стихотворение(!?) е интересно с това, че започва добре - с първите четири строфи, и след това прогресивно се влошава...
Поздрав!

Ами, благодаря за обратната връзка :).