Пролет е.
Слънчево.
Меки, нежни лъчи
провират се
в клонките.
Гората
в зелено цъфти.
Минзухарите,
навели глави -
молят се
в хода да ги пропуснем.
Борят се
за милувка от слънцето.
И листа по пътеката.
Есенни.
Песенни
в клоните птици звънтят.
Весели
ние крачим.
Бодро си грачим.
Тих дъждецът ръми
Свежо е.
И реката гърми
във поточета.
Буйни, клокочещи.
Синеят стрелкичките,
сочещи
на къде да вървим.
Като птичките
свободно с поглед летим,
реем се
из простора -
необятен и син.
Даже във космоса-
със гласа на Марин.
Залезът гали ни
в облаци меки -
златисти и алени.
Има за всеки
поля за въргаляне,
зелени тревички,
пътечки за каляне
мазоли и пришки.
Весел,
смехът ни клокочи,
с виното...
Вечерта се проточи.
А така ни е топло,
но не от дървата.
Топло е,
вътре в душата
от рамото,
сгушено в рамо,
с единомислие.
Миг ли е...
Нека по-дълго останем.
Утрото идва.
Пак надолу ще хванем...
Борчета в бели премени
посрещат ни.
Изумени,
сливаме се с пейзажа.
Слизаме.
И по-лек е багажът.
Но ни е криво.
Чака убийствено сиво
в бетоните долу.
Не ще ни е голо
в душата.
Там празнотата
ще пълним с мечтите,
с любов и копнежи
към планините!

Много свежес, пролет и великолепно настроение лъха от стихотворението - браво!!!

Къде намери тази красота?

В Стара планина - тръгнахме от Карлово, минахме през х. Хубавец, х. Балкански рози и спахме в х. Левски. Видяхме всички сезони : )))