Постинг
28.01.2009 11:14 -
А някой кара коoлeелооо
Автор: veselushka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1255 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.01.2009 13:43
Прочетен: 1255 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 28.01.2009 13:43
"Дъждът се лее
ииз веедро
а някой кара
коолеело"
Вторник, 27 януари. Над София се изливат потоци свеж дъжд, които при срещата си със земята се превръщат в кални локви.
Бързата бира се оказа не толкова бърза и с един приятел трябваше наистина да бързаме към метрото. Вече дори не си правех труда да държа чадъра си над главата - при един повей на вятъра беше се простил с овалната си форма и приличаше на смъртоносно ранена птица. Човекът с мен пък беше с колело, което подбутваше по калния паваж, обяснявайки, че дъждът изобщо не е страшен.
Ето ни вече пред метрото. Вратата обаче не се отваря. Поглеждаме часовника - 23:31. За една минута! Но всяко зло за добро. Паднало ми се е приключенско прибиране. Тръгваме към Стамболийски. С колелото - той караше, а аз на рамката :))).
Първоначалната ми реакция беше да попитам дали няма да ни убие някой - тъмно е, на оживена улица сме. Той ме успокои, че често се придвижва така. Млъкнах и започнах полека да се отпускам.
Колелото нямаше калници, задната му спирачка не работеше, а скоростите не можеха да се сменят. Не ми пукаше. Капчици дъжд кротко прегръщаха лицето ми и попиваха в бузите и миглите. Вятърът ми донесе спомени от едно безгрижно време и усещането за свобода. А това чувство рядко ме навестява в София...
Благодаря ти :)
ииз веедро
а някой кара
коолеело"
Вторник, 27 януари. Над София се изливат потоци свеж дъжд, които при срещата си със земята се превръщат в кални локви.
Бързата бира се оказа не толкова бърза и с един приятел трябваше наистина да бързаме към метрото. Вече дори не си правех труда да държа чадъра си над главата - при един повей на вятъра беше се простил с овалната си форма и приличаше на смъртоносно ранена птица. Човекът с мен пък беше с колело, което подбутваше по калния паваж, обяснявайки, че дъждът изобщо не е страшен.
Ето ни вече пред метрото. Вратата обаче не се отваря. Поглеждаме часовника - 23:31. За една минута! Но всяко зло за добро. Паднало ми се е приключенско прибиране. Тръгваме към Стамболийски. С колелото - той караше, а аз на рамката :))).
Първоначалната ми реакция беше да попитам дали няма да ни убие някой - тъмно е, на оживена улица сме. Той ме успокои, че често се придвижва така. Млъкнах и започнах полека да се отпускам.
Колелото нямаше калници, задната му спирачка не работеше, а скоростите не можеха да се сменят. Не ми пукаше. Капчици дъжд кротко прегръщаха лицето ми и попиваха в бузите и миглите. Вятърът ми донесе спомени от едно безгрижно време и усещането за свобода. А това чувство рядко ме навестява в София...
Благодаря ти :)
Kартина кара хората да губят съзнание
за тази която ме кара да чувствам :)
Учителката се кара на Иванчо
за тази която ме кара да чувствам :)
Учителката се кара на Иванчо
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
sasso -
:)))
28.01.2009 11:21
28.01.2009 11:21
Когато бяхме малки с един много добър приятел си тествахме доверието по сходен начин. Спускаме се по една стръмна, аз карам, той се вози. В един момент пускам кормилото и той кара, после обратното. А в най-безразсъдните моменти и двамата пускахме кормилото и каквото стане...
цитирайАз не бих оставила някой да ми се довери да го возя, щото самичка едвам се карам :D
Но да, беше си доверие в случая :) А то явно има много форми, за една от които говорихме с теб вчера ;)
цитирайНо да, беше си доверие в случая :) А то явно има много форми, за една от които говорихме с теб вчера ;)
Търсене
За този блог
Гласове: 2801
